Участници в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа – 3

• Хаджи Георги Хаджииванов e роден в с. Турия Казанлъшко през 1840г. По-късно ке преселва и живее в Тулча, откъдето идва прозвището му Тулчалията. През 1867г.се присъединява около Котел към четата на Панайот Хитов. На следващата година се присъединява към четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и загива в една от битките.

• Георги Н.(Петров) Кавлаков (1847г. – 1868г.) от Сливен. Баща му бил известен майстор строител, а той и братята му се занимавали с абаджийство. Заловен в Канлъдере и обесен в Русе на 17 юли. Ето показанията му публикувани във в-к „Дунав“ брой 294 от 17 юли 1868г.:

“ Сливналият Георги, като потвърди горните казвания на другарите си, каза, че хвърлял с оръжието си във всичките станали борби и най-после се уловил въоръжен в четвъртата борба.“

• Георги А. Чернев (1837г. – 1868г.) от Търново. Знаменосец в чета на Стефан Караджа, участвал е и в четата на панайот Хитов през 1867г. и във Втората българска легия.Загива в сражението при Канлъдере. Според някой е роден 1843г.

• Хаджи Димитър Хаджиатанасов от Тулча 27 годишен. Участник във Втората българска легия. Той е един от снималите се с Васил Левски на груповия портрет от 1867г.

• Димитър Момчилов (1848г. – 16 юли 1868г.) от Русе от махалата Чукур чифлик. Заловен след първото сражение и обесен на 16 юли на Унмегдан в родната му махала. Според някои обесен на портата на родната си къща. В брой 294 на в-к „Дунав“ от 17 юли 1868г. са публикувани самопризнанията на заловените четници, ето показанията на Димитър Момчилов:

“ Другият русчуклия, Димитър Момчилов, като потвърди напълно горните изповеди на Атанаса, каза че хвърлил пет пушки в лозята на реченото село, а през нощта, когато побягнали от лозята, черкезите го видели, че се бил скрил на едно място, и отишли върху му, а той, ако и да хвърлил върху тях с пушката си, но неможал да намери повече време и се уловил.“

 

Участници в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа – 2

• Божил Димитров от Куманово, Скопско. Ранен в Канлъдере, заловен и осъден на 15 години каторга. Умира в крепоста Сен Жан д’Акр.

• Божин от Лом. Вероятно загинал на Бузлуджа.

• Васил Пенчов (Орханлията) 1839г. – 14 август 1868г. от с.Правец Ботевградско.Заловен е във воденицата край с.Кечидере, осъден от турския съд в Русе на смърт и обесен на 14 август.

• Васил Рахнев (1841- 1880г.) от с.Градец Котелско.

Като момче и младеж той е овчарче в родното си село, а после в Карнобатско. Повъзмажал, той напуска овчарлъка и си отваря крайпътно ханче между Ески Джумая(Търговище) и Добрич. Там често идват при него народни хора, които разпалват патриотичните му чувства и той решава да зареже ханджийството и заминава за Румъния. Записва се в четата на Хаджи Димитър. Ве дно от  сраженията е ранен леко(вероятно на Бузлуджа), и решава да се върне в Градец. След като пристигнал в родното си село, той не се решил да влезе в собствения си дом, а почукал на вратата на леля си. Тя приела да го укрие известно време, докато се позабрави буната, но при условие, че ще хвърли пушката си. Не останал дълго при леля си, върнал се при жена си, но там бил разкрит, хванат от турците и изпратен в Сливенския затвор,(според други в Одринския затвор). Влиятелни хора от Градец се застъпили за него и той бил освободен под гаранция. Умира в Градец след освобождението.

Легендата за залавянето му е следната: „След като Васил Рахнев се връща от четничеството в Градец, запиетета усилено го търсят. Един ден, предупреден, че идват за него, той се скрива в една от селските къщи. Там група жени чепкат вълна и в средата на стаята се е образувала голяма купчина. Васил Рахнев се скрива под купа вълна и стои отдолу няколко часа, докато турците претърсват тази и сеседните къщи сантиметър по сантиметър. Не го откриват и си тръгват. След малко едно от заптиетата се сеща за подозрително големия куп, връщат се и го залавят.“

При разпита успява да заблуди властите, че неволно е попаднал в четата и бива освободен. Ето как предава това Захари Стянов в книгата си „Четите в България“:

„Васил Рахнев от с. Градец, Сливенско, когото имам честта да познавам лично… е единственото лице, доколкото аз съм можал да издиря, който остана жив и който се освободи твърде евтино, без да посети някой азиатски затвор. Като ги изкарали пред пашата, той казал, че непознати хора го намерили във Влашко, които му казали: „Дохождаш ли с нас да отидем на жетва в Турция?“ Васил се съгласил, като мислел, че действително другарите му са жетвари. Когато минала четата Дунава и захванала да се бие, Васил попитал: „Где ви остана жетвата?“ „Ами да колиш турци това не е ли жетва?“ — отговорили хъшовете. „А може и да бъде истина“ — казали простодушните аги и освободили Василя.“

За него има създадени народни песни:

Хаджи Димитър и Васил Рахнев от Градец

Каква е пролет хубава,
каква е гора зелена
с бистра вода студена.
Събрали ми се отбрали
трима четирима от Котел,
шестмина от Цариград
и Васил Рахнев от Градец,
и брат му Хаджи Матея,
кой ще им бъде войвода?
Стефан Караджа байрактар.
Ходили хайдутували
по Пиринските балкани,
по Странджанските дъбрави.
Кога се назад върнали,
Средна са гора минали,
Стара планина наели,
че са на Стидов излезли
на Айдовските поляни,
на студенските кайнаци,
на софра таши седнали,
от там си Градец гледаха,
на сами ден Великден,
сред Градец хоро играе,
всичките хоро играят,
Маринка, булка Василца,
само тя хоро не играе,
Често към Стидов поглежда,
като че Васил ще види.
Васил Димитре думаше:
- Димитре, млади войвода,
пусни ме в Градец да ида,
аз имам стара майчица
и имам млада булчица
с две ми малки дечица,
да ида да ги навидя.
Димитър дума Василе:
- Василе, бре, Рахнеоолу,
в Градец се лесно не ходи,
на всяка порта и турчин,
на твойта й два кола,
два кола, два караула;
нашата й майка, Василе,
ей тая гора зелена,
нашата булка е пушката,
дребни дечица патрони.

• Велико Николов (1847г- 1868г.) от  Котел. Тежко ранен, той е в групата на отделилите се между Столетов и Бузлуджа четници. Изостава в Балкана и в последствие е убит.

 

Участници в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа

Дончо Кафеджията и Петър Обретенов

• Андон Пейов от Дряново, 29-годишен. Възможно е той да е на горната снимка – Дончо Кафеджията. Снимката е правена по време на Втората българска легия в Белград 1867-1868г.

• Андрей Марков от Шумен е роден около 1841г. Завършва класното училище при Добри Войников. Заради неприятности с представителите на властта емигрира през 1864г. във Влашко. Той е един от малцината, които успяват да се измъкнат от башибозушкия обръч по време на сражението на Бузлуджа. Тежко ранен в гърдите, умира на следващия ден. Ето как описва бягството и смърта на Андрей Марков, Христо Македонски в неговите записки:

„Бягахме с ужасна бързина и където върви първият, там припкат и другите. Но като се поспряхме малко на едно място видяхме, че трима от нас са ранени: Пенчо Стоянов  една рана в дебелините, аз ударен от два куршума в десния крак към края, а Андрей Марков една дълбока рана в гърдите. Не беше ранен само Илия Николов. Но опасна беше само раната на Андрей и когато се спряхме, това направихме само заради него, защото той не можеше да ни настигне, мъчеше го раната и беше останал твърде назад. . . .След едно около получасово бягане, ние се спряхме в един гъсталак да отпочинем малко, да превържем раните си, да се посъветваме и да решим какво трябва да правим и въобще да определим нашето бъдещо положение. Тутакси взе да се святка, загърмя, затрещя и облаците, които цял ден висеха над главите на дружината като зли прокобници на участта й, изсипаха се в едър балкански дъжд. Заедно с дъжда запищя силен вятър и гласът му грозно се разнасяше из гората. След десетина минути от дъждовната вода се образува порой, който слизаше отгоре, от върха на гората, с такава бързина, че ние бяхме принудени да се приберем при едни вековни дървета и да се държим, за да не ни отвлече. А вятърът над главите ни прави опустошения: по-слабите клони чупи и хвърля върху нас. Ние, сгушени и свити на две, държим се яката и понасяме търпеливо тая стихийна неприятност, която беше нищо след едно такова поражение на нашата чета. Понеже имахме късички мушами, ние не се измокрихме, освен краката, но вятърът ни пронизваше убийствено. При все това ние благодарихме на дъжда и вятъра за нашето спасение, защото тоя дъжд измокри и простуди потерята, която очевидно принудена от това, гледахме я да слиза надолу и да се връща под покрив; тя се задоволи значи с дадените ни жертви, а нас остави на мира за сега. Това разбрахме доста добре и се ползувахме от случая да пообмислим какво ни предстои да направим, за да се спасим и избавим живи. . . .

Но стихийната страхотия, тая балканска буря, потребността всеки внимателно и здраво да се държи, за да не бъде завлечен някъде поврага от силния вятър и безумния порой – всичко това ни накара да спрем тихия разговор и да се поставим в пълна неизвестност дотогава, докато бъде възможно да се пътува. Не помня сега колко време стояхме в такова положение, когато престана да вали и казахме да тръгнем на някъде. Аз първи станах, опитах се да вървя, но кракът ме боли ужасно. Стана Печно, също и Илия, и почнахме да се стягаме за път. Виждаме Андрея – той стои на първото си място и отчаяно се държи за дървото, макар бурята да беше отдавна престанала. Извиках му полекичка, но той не се обади.

- Андрей бе, Андрей, ставай да вървим вече, че ще изстинем и помръзнем.

Но той не помръдна. Някак уплашено го погледнахме тримата и припнахме към Андрея. Хванахме го, откопчахме му ръцете от дървото и го простреляхме на земята. Читателят разбира вече, че Андрей не беше вече между живите. Устата му немееха, но раната, която носеше на гърдите си, красноречиво говореше за услугата, която със своята смърт принасяше на отечеството. Сега си обяснихме защо той все мълчеше. Щом седнал до дървото, хванал се за него добре, но кръвта му изтекла и той… умря за отечеството. Не чухме нито да изохка, нито да поиска нещо, нито пък да се оплаче – такива бяха героите-патриоти от оная епоха. Ние останахме покъртени на мястото няколко минути и мълчаливо гледахме нашия другар, който така тихо и безшумно ни остави. Той си беше изпълнил дълга и почиваше спокойно. Взехме барута му, сухарите, пушката и други негови предмети, които не му бяха вече потребни, но от които ние имахме нужда, и тръгнахме, а заедно с това забравихме и Андрея, когото оставихме на горските зверове и нощните самодиви, да изядат тялото му и да разнасят духа му.“

• Антон Стоянов (1848г. – 1868г.) от Куманово Македония. Според някой сведения е 24 годишен тоест е роден 1844г.

• Арсений(Арсо) Мартинов (1843г. – 7 юли 1868г.) от Велес(или Велешко). Завършва Белградската гимназия, участва във Първата а според някои и във Втората българска легия. Когато научава, че във Влашко се подготвят въстаннически чети, той се прехвърля в Румъния. Загива заедно с приятеля си Александър Василев в Сражението при Караисен.к Ето как описва смърта му Захари Стоянов в книгата си „Четите в България“:

“ Един от първите решителни момци от нашата чета, на име Арсо, сполучи да убие едного големеца от турската потера, който налиташе върху ни най-много. Турчинът падна на земята и сгъваше вече ръце надолу-нагоре; но Арсо не можа да се стърпи и поиска да възтържествува напълно. Той излезе от пусията и отиде при турчина да му отреже главата. Щом се надвеси над убития и се приготви да извърши своята операция, тоя последният повдигна бързо своята десница, измъкна си пищова и го изпразни в гърдите на Арсо. Бедният наш другар Арсо! Тойсе залови с двете си ръце за пламналата си дреха и бухна, та се захлупи върху тялото на издихающия турчин!“