Еремия Петров Българов е роден през 1836 или 1837г. в семейството на Петър и Станка Ангелови от с. Медковец, Ломско. Българов не е негово родно име, той сам се е нарекъл така от любов към родината.Неговият баща бил близък другар и съратник на легендарния войвода дядо Иван Ангелов Кулин. Той бил знаменосец на хайдушката чета на Иван Кулин. Бащата на Еремия – Петър бил юначен българин, притежавал голяма физическа сила. Неговата съпруга Станка е била сестра на Иван Кулин, следователно Иван Кулин е вуйчо на Еремия Петров. Еремия учи в Лом при Кръстю Пишурката и след завършване на класното училище е изпратен заедно с Никола Първанов да продължи образованието си в Белград (ок. 1854г.) Твърде несигурни и противоречиви са данните за живота му до 1867г. Вероятно е участвал в Първата българска легия, а след това е бил в продължение на четири и полвина години подофицер в Сръбската армия (до 14 юни 1867г.) В размирната 1867г. настъпва голямо оживление сред българската емиграция в Сръбско. В сформирания от Любен Каравелов революционен комитет в Белград участва и Еремия Българов. През лятото комитетът организира Зайчарската чета с войводата Иван Кулин и военен командир племенникът му Еремия Българов. Младият революционер извършва трескава дейност по набиране на доброволци, пари и оръжие. Сигурни в дружелюбното отношение на сръбските власти, четниците свободно се събират край сръбско-турската граница, но преминалата границата част от четата е посрещната и обстрелвана от многолюдни вражески сили. Положението се усложнява от предателското поведение на сръбските погранични части, които обстрелват четниците в гръб. Еремия Българов е арестуван и съден. След като излежава четиримесечната си присъда, се прехвърля в Румъния. Последователния патриот Еремия Българов не закъснява да впише името си в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, като е включен в щаба и. В четата той е вторият човек заедно с Иван Попхристов с военно образование, със свойте знания той спомага за умелото водене на боевете по време на сраженията с турските войски. Според Филип Симидов загива в сражението при Вишовград а според други на Бузлуджа.
