Дончо Кафеджията и Петър Обретенов

  • Андон Пейов от Дряново, 29-годишен. Възможно е той да е на горната снимка – Дончо Кафеджията. Снимката е правена по време на Втората българска легия в Белград 1867-1868г.
  • Андрей Марков от Шумен е роден около 1841г. Завършва класното училище при Добри Войников. Заради неприятности с представителите на властта емигрира през 1864г. във Влашко. Той е един от малцината, които успяват да се измъкнат от башибозушкия обръч по време на сражението на Бузлуджа. Тежко ранен в гърдите, умира на следващия ден. Ето как описва бягството и смърта на Андрей Марков, Христо Македонски в неговите записки:

„Бягахме с ужасна бързина и където върви първият, там припкат и другите. Но като се поспряхме малко на едно място видяхме, че трима от нас са ранени: Пенчо Стоянов  една рана в дебелините, аз ударен от два куршума в десния крак към края, а Андрей Марков една дълбока рана в гърдите. Не беше ранен само Илия Николов. Но опасна беше само раната на Андрей и когато се спряхме, това направихме само заради него, защото той не можеше да ни настигне, мъчеше го раната и беше останал твърде назад. . . .След едно около получасово бягане, ние се спряхме в един гъсталак да отпочинем малко, да превържем раните си, да се посъветваме и да решим какво трябва да правим и въобще да определим нашето бъдещо положение. Тутакси взе да се святка, загърмя, затрещя и облаците, които цял ден висеха над главите на дружината като зли прокобници на участта й, изсипаха се в едър балкански дъжд. Заедно с дъжда запищя силен вятър и гласът му грозно се разнасяше из гората. След десетина минути от дъждовната вода се образува порой, който слизаше отгоре, от върха на гората, с такава бързина, че ние бяхме принудени да се приберем при едни вековни дървета и да се държим, за да не ни отвлече. А вятърът над главите ни прави опустошения: по-слабите клони чупи и хвърля върху нас. Ние, сгушени и свити на две, държим се яката и понасяме търпеливо тая стихийна неприятност, която беше нищо след едно такова поражение на нашата чета. Понеже имахме късички мушами, ние не се измокрихме, освен краката, но вятърът ни пронизваше убийствено. При все това ние благодарихме на дъжда и вятъра за нашето спасение, защото тоя дъжд измокри и простуди потерята, която очевидно принудена от това, гледахме я да слиза надолу и да се връща под покрив; тя се задоволи значи с дадените ни жертви, а нас остави на мира за сега. Това разбрахме доста добре и се ползувахме от случая да пообмислим какво ни предстои да направим, за да се спасим и избавим живи. . . .

Но стихийната страхотия, тая балканска буря, потребността всеки внимателно и здраво да се държи, за да не бъде завлечен някъде поврага от силния вятър и безумния порой – всичко това ни накара да спрем тихия разговор и да се поставим в пълна неизвестност дотогава, докато бъде възможно да се пътува. Не помня сега колко време стояхме в такова положение, когато престана да вали и казахме да тръгнем на някъде. Аз първи станах, опитах се да вървя, но кракът ме боли ужасно. Стана Печно, също и Илия, и почнахме да се стягаме за път. Виждаме Андрея – той стои на първото си място и отчаяно се държи за дървото, макар бурята да беше отдавна престанала. Извиках му полекичка, но той не се обади.

- Андрей бе, Андрей, ставай да вървим вече, че ще изстинем и помръзнем.

Но той не помръдна. Някак уплашено го погледнахме тримата и припнахме към Андрея. Хванахме го, откопчахме му ръцете от дървото и го простреляхме на земята. Читателят разбира вече, че Андрей не беше вече между живите. Устата му немееха, но раната, която носеше на гърдите си, красноречиво говореше за услугата, която със своята смърт принасяше на отечеството. Сега си обяснихме защо той все мълчеше. Щом седнал до дървото, хванал се за него добре, но кръвта му изтекла и той… умря за отечеството. Не чухме нито да изохка, нито да поиска нещо, нито пък да се оплаче – такива бяха героите-патриоти от оная епоха. Ние останахме покъртени на мястото няколко минути и мълчаливо гледахме нашия другар, който така тихо и безшумно ни остави. Той си беше изпълнил дълга и почиваше спокойно. Взехме барута му, сухарите, пушката и други негови предмети, които не му бяха вече потребни, но от които ние имахме нужда, и тръгнахме, а заедно с това забравихме и Андрея, когото оставихме на горските зверове и нощните самодиви, да изядат тялото му и да разнасят духа му.“

  • Антон Стоянов (1848г. – 1868г.) от Куманово Македония. Според някой сведения е 24 годишен тоест е роден 1844г.
  • Арсений(Арсо) Мартинов (1843г. – 7 юли 1868г.) от Велес(или Велешко). Завършва Белградската гимназия, участва във Първата а според някои и във Втората българска легия. Когато научава, че във Влашко се подготвят въстаннически чети, той се прехвърля в Румъния. Загива заедно с приятеля си Александър Василев в Сражението при Караисен.к Ето как описва смърта му Захари Стоянов в книгата си „Четите в България“:

“ Един от първите решителни момци от нашата чета, на име Арсо, сполучи да убие едного големеца от турската потера, който налиташе върху ни най-много. Турчинът падна на земята и сгъваше вече ръце надолу-нагоре; но Арсо не можа да се стърпи и поиска да възтържествува напълно. Той излезе от пусията и отиде при турчина да му отреже главата. Щом се надвеси над убития и се приготви да извърши своята операция, тоя последният повдигна бързо своята десница, измъкна си пищова и го изпразни в гърдите на Арсо. Бедният наш другар Арсо! Тойсе залови с двете си ръце за пламналата си дреха и бухна, та се захлупи върху тялото на издихающия турчин!“