Златьо Ошански и Александър Василев

„Любезни и прелюбезни татко! Днес аз отивам в наша земя прадедна, гдето мои прадеди са обитавали. Там ще, мили мой татко, да живея свободно. Радостно ви оставям, мили мой тате, и да простите за добър път целувам ви ръка с Бога оставям. Също милите ми братчета целувам сладичко и да им напомниш за мен дано постъпят и те по моя примерен път. Сбогом, любезни мои родители. Сбогом, сбогом, сбогом, мой тате и любезни братчета, ваш син Александър Василев.

Границата на България, юли 6, 1868 година.“

Това е прощалното писмо, което изпраща Александър Василев до баща си, преди преминаването на четата.

Александър Василев Читаклиев е роден през 1848г. в гр.Плоещ, Румъния. Родителите му, потомци на Добри войвода, са преселници от Сливен. Бащата, Васил Александров, се е занимавал с търговия и имал сравнително добро материално състояние. Александър Василев се включва в образувания БТЦК, като станал един от най-разпалените членове. Той посрещнал с възторг съобщенията за героичния подвиг на Филиптотювата чета през 1867 г. и подпомогнал издаването на прочутата по онова време картина на Хенрих Дембицки „Битката при Върбовка“. Интелигентен момък, Александър Василев е бил учител в родния си град. Написал е драмата „Добри войвода“, а през 1866 г. е издал със вои средства „Стоян войвода след падането на българското царство“ от Х.Д. Попаднал под влиянието на Хаджи Димитър и Иван Попхристов, макар да не бил виждал България, той е един от първите, които се записват в четата. Според Никола Обретенов, той е дал 100 жълтици за организирането на четата. Загива в първата битка при Караисенските лозя.

Ето как описва кончината му Христо Македонски в своите записки:

„Едно отделение от потерята, около 30 души турци, нападаше яростно на нас и решително настъпваше към единия край на четата, където бяха Арсо Мартинов от Велешко и Александър Василев от Плоещ. Те посрещаха мъжки това отделение, отблъскваха го и се държаха в позициите си. Борбата вървеше така разярено, щото всички очаквахме и вярвахме че на оня край ще стане някое сериозно нападение. По едно време това отделение на потерята се поприближи още повече и един залп от наша страна свали около половината. Арсо и Александър слизаха пълзешката и така разпалено се биеха и така рисковано, щото Караджата няколко пъти ги заобиколи, предупреждаваше ги да пазят позициите си и да не се излагат. Разбира се, че те бяха принудени непрестанно да стрелят, защото най-големият напор беше откъм тяхна страна. Но разярени и разпалени хъшове слушат ли предупреждение. Те излязоха от позициите си открито и припнаха към потерята, с цел да се приближат до последната на друга по-близка позиция. Те и двамата бяха твърде богато, разкошно облечени. Те се спряха под една круша, без да подозират, че могат от другаде да бъдат обстрелвани. Наблизо до тях, в друга позиция, имало 7-8 души черкези, които като видели двамата въстаници, изгърмели изведнъж срещу им и убили и двамата под крушата. Андрей Марков от Шумен беше свидетел на тая жалостна сцена. Веднага се разнесе слух из позициите на въстаниците за тая трагична случка. Никола Иванов от Прилеп, който е бил съученик на Арсо в Белград и твърде интимен приятел, заплака от жал за добрия си другар. Черкези като убиха двамата и като имаха, изглежда пред вид, че са твърде далече от нашите позиции, полакомени за дрехите, часовниците и други предмети на падналите, дойдоха до последните, отрязаха им главите и почнаха да ги събличат и разтърсват. Яростта и отмъщението закипяха в нашите. По предложение на Иван Пеев, някои от момчетата набързо се сговориха и съгласиха да отмъстят на тия черкези и лазешком се спуснаха към тях. Черкезите, които бързаха да съблекат убитите ни другари, не обръщаха внимание на това, което за тях се кроеше. Щом нашите се приближиха, пуснаха един залп и черкезите се захлупиха връз дрехите и телата на своите жертви. Ние бяхме с това удовлетворени, но не напълно: загубата на двамата наши другари, които бяха от най-решителните, беше за нас особено чувствителна….Вечерта, когато битката престана, някои от момчетата припнаха да приберат и заровят главите на Арсо и Александър“

А ето какво пише в своята книга“Четите в българия“, Захари Стоянов:

„Преди да потеглим от караесенските лозя, старият юнак димитър Коджа Ибрахимов се повърна наназад, отряза главите на избитите братя, които погреба там наблизо под едно зелено дръвце. „Да ви е лека пръст, братя!“ – каза дружината и всеки се прекръсти.“