“ Хората по незабравят, ами хвалят оногос, дето макар години живял, ама като му се докарало да умре, той се прежалил и умрял юнашки“

Иван Попхристов Райчев

Иван (Ванката) Попхристов Райчев е роден на 25 септември 1843г. в Габрово в семейството на свещеника Христо поп Илиев. Учи при Цв. Самарджиев, Христодул Костович и Тодор Бурмов. През 1859г. заминава за Русия да продължи образованието си. Със стипендия на Московския славянски комитет завършва гимназия ( вероятно 3-та реална московска) през 1862г. и се готви да постъпи в Московския университет. Впоследствие променя решението си и от 5 октомври същата година той е юнкер във военното училище. През 1864г. е произведен в чин прапорщик и зачислен в 16-и драгунски Нижегородски полк,чието седалище било в Западен Кавказ. Там за отлична служба бил награден с орден за храброст – сребърен Георгиевски кръст и произведен в чин поручик. Вместо да продължи военната си кариера, по домашни причини през 1866г. той се уволнил и заминал за България. Пристигнал с парахода в Цариград с предварително определени цели, Ванката правил опит да постъпи като офицер на турска служба, но му било отказано. Наскоро след това, след кратък престой в Габрово той заминал за Плоещ при брат си Райчо Попхристов (лятото на 1866г.). По това време Райчо бил заможен човек, членувал е в ТЦБК ( Таен Централен Български Комитет) и всячески подпомагал изпадналите в нужда революционни дейци. Ванката става един от най-активните членове на ТЦБК. Ванката Райчев е автор ( или съавтор с Д. Великсин) на брошурата „Раните на България“, сътрудничи по всяка вероятност на вестник „Народност“. В Плоещ той се запознава с много от българските революционери, между които и с Хаджи Димитър. При подготовката на четата през 1868г. Иван Попхристов взел най-дейно участие. Определен за писар – секретар на четата, той фактически е един от военните и ръководители. В мошията на брат си в село Бъзеу, недалеч от Плоещ, в продължение на няколко месеца той обучил военно мнозина от бъдещите участници в четата. Заедно с Хаджи Димитър и Стефан Караджа изработил бойния път на четата и написал  „Закон“ за управлението и.  Иван Попхристов е олицетворение на истински войн и командир, отлично подготвен, разумно храбър, трезво преценяващ възможностите на дружината, и оттам задачите, които могат да и се възлагат. На 10 юли 1868г. в четвъртата битка на четата на Канлъ дере Иван Попхристов е тежко ранен в крака. Ето какво пише Захари Стоянов в книгата си „Четите в България“ по сведения на оцелели четници: “ Един час място не бяхме изминали, когато писарят ни Ванката Попов Христович, който беше един от опасно ранените, заяви, че му е невъзможно вече да ни следва.  той поиска воля от войводата – да му позволи да си отиде в Габрово, пътя за което знаел. Никакво противно възражение не се яви от страна на дружината, която и без писар можеше вече да преживей още един два деня. Онова, което ние поискахме да направим за последен път на Ванката, беше да го проблечем в прости дрехи, от които имахме при себе си един кат, взети по-първия ден от един овчар. оставихме бедния Ванка под една кичеста круша, целунахме го всинца по хладното чело и му казахме прощавай!“ Запазени възпоменания и предания от Севлиевско спомагат да определим мястото и датата на гибелта на Иван Попхристов. Ето какво пише въз основа на тях Нено Гунев: “ Когато наближил търновското шосе бил забелязан от патрулиращи турски войници, които продължавали да търсят следите на загубилата се от погледа  им чета. Ванката избрал като най-удобна позиция за битка с многочисления враг мостчето, където имало и гора и дол. Последния куршум запазил за себе си“ Мостчето се намира на километър от Кална кория, днес махала на село Добромирка. То е наречено Капитанското мостче; десният приток на река Негованка, над който е вдигнато – Капитан дере, цялата околна местност носи названието Капитана – местните хора вярвали, че загиналият юнак е руски офицер с чин капитан.  Това се случва на 11 юли сутринта. Как завършва живота на този храбър българин съдим и от доклада на Мидхат паша до Али паша от 23 юли 1868г.:“Никой от заловените не се е предал, преди да бъде ранен на две-три места. Имало е и такива, които не се спирали пред никакво злодеяние. Такъв е случаят с 1-ви или 2-ри писар на четата: ранен в крака, под предлог, че иска да се предаде, захвърлил пушката си, но като се приближили да го хванат, изгърмял със скрит у него револвер и след като наранил тежко 1 юзбашия, 1 стражар и 1 цивилен, той се самоубил“