Хаджи Димитър е роден на 10 май 1840 г. в Сливен. Цялото му име е Хаджи Димитър Хаджиниколов Кръстев Асенов. Според Захари Стоянов името Асенов „той не наследил от своите родители, а отпосле си го е турил“.

Запомненото родословие на Хаджидимитровия род започва с дядо Кръстю от Асеновец. Дядо Кръстю имал трима сина: Стоян, Добри и Никола. За Стоян и Добри Кръстеви се знае че станали хайдути а по- късно и войводи на самостоятелни дружини.

Никола Кръстев Асенов(баща на Хаджи Димитър) останал при баща си и около 1820г. се оженил за Маринка – мома от Клуцохор. Занимавал се с производството на прочутите из Турската империя сливенски кебета(дебела вълнена тъкан за постилане или за завивка).

Майката на Хаджи Димитър

Маринка – майката на Хаджи Димитра останала сираче още като дете. Вторият и баща се казвал Съботин, а негов брат бил известният хайдушки войвода Желязко Палабуюк. Според други източници Желязко Палабуюк имал сестра Стоянка. Останали отрано сираци, грижата за Стоянка легнала върху Желязко. Когато Стоянка израсла някакъв бей започнал да я задиря, това накарало брат и да продаде бащиното си наследство и да се пресели със сестра си в Клуцохор. Веднъж, след като станал хайдутин, Желязко настанил у дома си свой ранен другар. Този хайдутин и Стоянка се обикнали и с благословията на Желязко се задомили. Не минало много време и хайдутинът починал. Стоянка останала вдовица с родилата и се след това дъщеря Маринка. Според Захари Стоянов името на майката на Хаджи Димитър е Мария Пенкова.

Родната къща на Хаджи Димитър, сега музей.

От брака на Никола и Маринка са се родили десет деца – седем братя и три сестри: Христо, Кръстю, Иван(Янаки), Петър, Димитър, Георги, Тодор, Щилияна(Тяна), Бойка и Ангела. Хаджи Димитър е пето дете на своите родители. Расъл сред спомени и песни за прочутите сливенски хайдути, той с гордост слушал за подвизите на чичовците си и вуйчо си Желязко. Детството на Хаджи Димитър било буйно. Още тогава, разказват съвременници, срещнел ли турчин очите му се напълвали с кръв. Сестра му Тяна разказвала: “ То неговото не е едно, не е две. И другите ми братя бяха юнаци, ама бати Димитър не е за изказване“. А майка му, като го гледала колко е буен от малък, казвала: “ Божичко, това момче цяло се е метнало на вуйка си. А бре, Димитре, ти на Желязко син да беше, така нямаше да му приличаш!“

Една от първите по-големи прояви на бъдещия войвода е убийството на лекарят Костаки, грък по народност. Този Костаки освен че бил развратник и обезчестил няколко български девойки, се занимавал и с шпионаж. Хаджи Димитър заедно с приятеля си Димитър Дишлията, също бъдещ хайдутин, премахнали доктора на 5 август 1859г. Властта задържала 50 души начело с Хаджи Димитър и приятелите му, но е упорито твърдели, че нищо не знаят.

Хайдутският живот на Хаджи Димитър започва през пролетта на 1861г. в четата на Панайот Хитов, през 1863г. вероятно е избран и за знаменосец на четата, което показва колко много го е ценял прочутият войвода. Причината за да излезе в планината е била покушението над Али ефенди, извършено от Панайот Хитов и няколко негови другари от Сливен и Ямбол. Извършителите поради непредпазливост били разкрити, разкрити били и помагачите в лицето на Бащата на Хаджи Димитър, в чийто хан част от нападателите били оставили конете си. Баща му заедно с братята му Георги и Тодор били арестувани. Хаджи Димитър успял да се укрие, и в последствие се присъединил към четата на Панайот Хитов. Ето как описва Войводата своя бъдещ знаменосец Хаджи Димитър в своите спомени: “ добре облечен, руса коса, очи май зелени, на бой – нисък, разтъртен. Върху него два пищова, ятаган черночирен, едно шишане с даалийски чакмак 5 педи дълго, 5 драма куршум носи. Годините му бяха около 20.“

Традиционно хайдушко облекло и въоръжение.

През есента на 1863г. четата на панайот Хитов преминава в Сърбия и той изпраща Хаджи Димитър в Букурещ за да се свърже с Раковски. По негово поръчение през 1864г. заедно със Стоян Люцканов преминават с малка чета в България. През 1865 или 66 година отново излиза с малка чета в Балкана заедно с дядо Желю и Стефан Караджа. Тези две чети били малки по състав и с ограничени възможности. Това не удовлетворило младия войвода и той замислил подготвянето на една голяма добре въоръжена и организирана чета. Тази идея Хаджи Димитър успява да реализира заедно със Стефан Караджа през 1868г.  Хаджи Димитър имал ясно оформени възгледи: “ Аз съм политически хайдутин“, заявил той веднъж пред румънски министър. Особенно силно е писмото му до Панайот Хитов от 5 март 1868г. : “ Кого ли боли нашата рана, когато ний помежду си не са потрудим да и намерим лекът ? . . . В нищо друго няма спасение освен в съгласието и постоянството, за да докараме край на мъчителствата и на угнетенията на бедния ни народ български . . .“ Така започва пътя към безсмъртието на Хаджи Димитър, няма да ми стигне мястото да опиша всичките геройски подвизи на четата и войводите и затова ще се спра по-подробно на неговата смърт.

Хаджи Димитър обезсмъртява името си на 18 юли 1868г. на връх Бузлуджа: “ Срещането стана, пише цариградският вестник „Courrier d’Orient“ , на 30 юли(18 юли стар стил). И от двете страни боят стана с жестоко упорство. Борбата се продължи повече от 5 часа. От другарите на Хаджи Димитра останаха само шест души на крак. Двама се предадоха а четирима избягаха. Същият Х. Д. , тежко ранен, малко остана да падне в ръце на турските солдати; но въоръжен с револвера си, той се бори до последната минута с една енергия, достойна за друго по-добро време. Най-после той падна. Саблята му, револверът, един телескоп и много писма се проводиха на Мидхат паша в Русчук. . .“

В  рапорта на Мидхат паша до великия везир Али паша от 23 юли 1868г. за смърта на войводата Хаджи  Димитър се изтъква: „Паднал убит ранен на 3 места“  освен това се докладва и че: “ Въпреки големите усилия, положени за залавяне на живи четници, никой от тях не искал да се предаде.“

Ето какво пише в своите спомени и Христо Македонски: “ Не мога да определя сега колко време трая сражението, когато неприятелят се доближи на стотина крачки от нас, оставаше му да простре ръка и да ни хване. Ние всички стреляхме без почивка. Турците също. Още един-два залпа и три четвърти от нашите момчета бяха избити. тогава едно отделение войници удари на юруш и нападна първо онова място, където се намираше вовйводата. Хаджията с револвер в ръка се защищава, но падна убит „.

По заповед на казанлъшкия каймакамин труповете на българските юнаци били погребани на 20 юли от свещ. Иван П. Стоянов от с.Хасът(Крън), свещ. Стефан М. Петков от Енина и селяни от двете села. Свещениците, извършили погребването и опелото на бузлуджанските герои, категорично твърдят, че намират тяло с татуировка “ Х. Д. Слив.“ , отдясно на буквите – кръст, вляво – револвер. Трупът на Хаджи Димитър разпознат по така изписаните инициали на ръката му бил погребан отделно от останалите четници. През 1898г. , костите на загиналите на Бузлуджа били извадени и на 29 юни смъкнати в църквата в с. Хасът. Същите били изнесени на Бузлуджа на 19 юли, където през това време били направени две гробници.

Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!

Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят…

Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже -
и той я гледа, – мила, зесмена!

„Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!“

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!