Интересен документ от последните дни на Васил Левски!

Долният текст е публикуван за първи път в книгата на д-р В.Берон „Археологически и исторически изследвания“ стр.270, 1886г. Текста е съпроводен със следната обяснителна бележка:

- Тези думи Левски е изрекъл на 27 януари 1873 година в тъмницата в София, сутринта в 10 часа и 30 минути  по турски (това е 4 и 30 сутринта  по европейския стандарт), на разсъмване пред трима души и когато ги е изрекъл е плакал. Те биле написани на бял лист без подпис и предадени на Берона от Марин Станчов, от Лясковец, другар на Левски.

Ето текста написан на листа, предавам го възможно най-близко до оригиналния правопис:

“ Ах Българио, Българио! защо си толкози заспала! Събуди се, събуди от дълбокия сън! Стига вече, 5 века близо! Аз сиромаха, уловен от ловчанец предател, в село Къкрена на хана на края, уловен от 20 души заптиета и няколко души български изроди. С мене си имах двама братя верни мои другари решителни и тий мене не оставиха. От потираджиите лесно щехме да се избавим, защото беше късно. През ноща като ги прегазих и едного ударих, те хвърлиха от 20 пушки на горе изведнъж на мене; раних се от едната пушка на лявото ухо. От там ни закараха при каймакама в Лович, и от там без забава в Търново ни испратиха при пашата, а той след един час ни върна от Търново за София и ни испрати до там с 20 души заптиета. Ах!! помислих аз на умът си; страшно да извикам, като лев на Балкана: “ Елате, мои мили братя Българи, решителни юнаци! мене отървете от 20 заптии! По пътя няма никой и аз бях все в надежда . . . Събуждайте се, събуждайте! И на оръжие ставайте! Сега е време за революция . . . Турска сила вече пада. На мойто място има друг, но не се е явил още. Никой от Вас да се нераспуща, работа вършете, не се плашете!!… Аз, вече отивам, Богу дух ще предам“ . . .

В последствие текста е препубликуван в книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски живот, дела, извори.“ стр.269 документ N169, 1929 година под заглавие „Олакване на Левски“  със следната забележка от Страшимиров:

„Този документ трябва да се гледа като плод на народната фантазия, и ний като такъв го поместяме тук. Има цена като най-пресен източник за народното съчувствие към катастрофата с един любим национален герой и при това не е лишен и от някои ценни и фактически указания. Може да предположим, че е творчество на близко познаващо Левски лице, което изглежда, че е могло да подражава до известна степен мисълта и начина на израза у Левски“

 

Христо Ботев – избрани цитати!

худ.Георги Данчов – зографина

„Вопросите решени, целта обазначена, времето и разстоянието определени, следователно тука се не иска молитва, а мотика. А ние какво правиме? Носим с решето вода и мислиме, че оплодотворяваме с това бащината си нива. Каква ирония за хора, които при средства би могли да направят чудеса!“

„Признанието смалява вината и нравствено, и юридически, затова се и покаях. В продължението на 8 години аз видях всичките наши герои и патриоти и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. Гиганти тръгнали по купищата и събират мъниста, за да нанижат наниз от слава на майка си, а пигмеи се покачили на необозрими конкили и посягат със своите къси умове да уловят месеца за рогата!“

„Аз не съм способен да тропам по портите и да пея балдевските песни на патриотически маниер. Нека правят това други. Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите;“

„Лежиш на гърбът си и благодариш всевишния таван, че по неговата непостижима милост ти имаш барем покрив над главата си; снегът те не вали, мухите те не безпокоят, в червата ти не произхожда никаква революция, ревматизмът те не безпокои, жената ти те не мъчи, парите ти се не губят; а на четирите стени на стаята ти мухите ти оставили в наследство цели томове списания на български език.“

„Но и аз съм патриот, господа! Топлата соба, изпросеният хляб, харизаната сланина и краденият лук довождат стомаха ми до такова поетическо настроение, щото и аз сънувам, че скоро ще да дойде равноправното лято. Облаците ще да произведат революцията, политическите дъждове ще да пометат гюбрето из моя двор, пред вратата ми ще да огрее слънце, народите ще да изпъплят из кръчмата и ще да се запощят на припек; а аз ще да изляза из своят палат да се порадвам на ясното небе, на миризливите цветя и ще да запея: „Гледайте, очи, ненагледайте се!“

„А ти… О! Ти си българин и патриотин! Запей песента „Гъби, мои гъби“, пък легни и сънувай, че си предводител на гъските, цар на кокошките и защитник на българския народ. Но преди сичко попитай жената си или своя мозъчни ревматизъм, изминала ли се е зимата, превалила ли се е нощта? Ако ти каже, че не е, то ти спи, както си спиш и сега, завивай се в своята мрежа и извикай сам: „Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши? Кукурику! — Ето петлите! Джав, джав! — Ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина.“

„Ние живееме в свободна земя и никой не може да ни запрети да изпълниме дългът си към своето Отечество. Няма власт над оная глава, която е готова да се одели от плещите си в името на совобадата и за благото на цялото човечество.“

„Както с приеманието византийската култура ние се показахме маймуни и достигнахме да бъдеме робове на азиатските варвари, така и със сляпото поддържание на Европа ние ще да достигнеме да бъдеме робове сами на себе си. — Когато е така, то какво тряба да се прави? — Преди сичко ние тряба да влеземе в самуиловска борба с новата Византия, пък тогава вече да заемеме от Европа това, щото ни е потребно, щото ни не достига й щото е признато за полезно на човекът. В противен случай с нашият живот е неприменимо нищо човеческо и ние твърде лесно можеме да загинеме.“

„Да! Патриоти сме ние, дордето сме пиени, народни сме, дордето робът има още с какво да ни храни! У нас на тоя празник патриотите четат слова и речи, разказват за заслугите и деятелността на светите мъже, предъвкват и кълчевят историческите и съвременните истини, играят народни игри, пеят „народни“ песни, пият, ядат и се веселят; а в това също време пред тежките и безчовечните страдания на народът дигат тостове за здравието на тирана, за дългоденствието на робството и за щастието на глупците. На тоя свещен и тържествен за нас празник вие ще да чуете, че патриотите реват: „Да живее робът! Да живее нашият милостив тиранин! Да живеят нашите калимавки! Да живеят пиевиците на народът! Да живее нашата всеобща подлост!“

„На другият ден българското „аз“ не съществува: пресипналите патриоти се хвалят един пред други, че ги боли глава, че яли повече, отколкото заплатили, и че останали твърде доволни от „разпалените“ тостове на патриотическото вино. Иди после това при изтрезнелият патриотин, който вчера е бил готов да се бори с Голиата и да даде даже и джигерът си за пилав на революцията, и помоли му се да изпълни барем едно от вчерашните свои тържествени обещания, и ти ще да видиш, че политическият Лесепс ще да ти каже, че си луд или че не си още изтрезнял. Видите ли кои сме ние?“

„Седя и се чудя, защо човек се сърди, кога му речеш: магаре, свиня или вол; и не се сърди — дору още се радва, кога му речеш: пиленце, гълъбче, славейче, дори още котенце и теленце? Дали славеят принася повече полза в обществото на човеците, отколкото благородната свиня, тази производителна сила в природата на животните, на която само като погледне човек, наумява му нещо аристократическо, нещо възпитано и на дължина, и на широчина? Дали пилето има повече мозък, повече ум, отколкото почтеното магаре, този философ не само между животните, но и между човеците? Или пък гълъбът е по-непорочен и по-достоен в нещо от скопения вол, туй подобие на нашия търпелив народ? Но иди и речи такава дума на нашите, например (ний се с примери ще говорим) литератори, поети, вестникари, чорбаджии, учители и прочии раби божии, та виж какво ще ти се струпа на главата от сичките тези труженици в полето на глупостта.“

„Мас има, свиня не е; ум има, човек не е; аз го имам за магаре, ти го имаш за светия. Що е то?
— Чорбаджия.“

„В затворената печатница на букурещките български мандарини, която носи название: „Небесно отечество“ — турила се е под печат книгата: „Верую“ на пияниците и „10-тях заповеди“ на кръчмаря. Тая книга ще се изпечата с черно неготинско вино, което пият повечето от владиците. Ний препоръчваме тая книга на еснафът на св. Архангела; защото виното е родило велики човеци, а ти, български народе, за да станеш велик, трябва по-напред да бъдеш горчив пияница. А пиянството има три градуса: 1) когато вървиш, да залиташ от дувар на дувар; 2) двама да те държат под мишниците и трети да ти мести краката, и 3) да лежиш на пътя, а гаргите да ти кълват очите, както тебе, народе, кълве секи, кой отде помине — и турчин, и поп, и дявол.“

 

Прочутият Филип Тотю войвода. Трето бягство от затвора!

Третото залавяне на Филип Тотю станало при тежък бой с турците сутринта на 15 март 1863г. в с.Кортен, Сливенско, след като били заобградени в дома на Стоян Киреза. По това време Тотю бил част от дружината на Никола Аджема, който бил байрактар при Панайот Хитов но се отделил заедно с част от хората му за да прекарат  по-леко зимата. След продължителна битка седмината обградени хайдути били принудени да излезат от къщата, понеже турците успели да я подпалят. Ето как описва ситуацията Тотю: “ Аз взех бърже една женска дреха и я вързах на една прътина. Казах на другарите си, че щом покажа дрехата навън и турските пушки изгърмят върху и, всеки да излиза подире ми и да се спасява кой както може с пищова си и ножа си, докато турците си напълнят пушките пак. Веднага отворих вратата, посочих дрехата с прътината навън и турците изгърмяха върху и, като я мислеха за человек, а след това с нож в уста и пищовите си в ръце излязох, впуснах се към дола, изгърмях върху турците и с ножа си отворих път през тях, прегазих ги и минах. Но куршумите отвсякъде се сипеха като дъжд отгоре нас, раниха ме на много места и паднах.
Тук падна убит Дългия Георги от с.Оризари, а всинца ний бяхме полумъртви и потънали в кърви. След това дойдоха, нахвърлиха ни в едни кола като снопи и ни закараха в Нова Загора, гдето заровиха Дългия Георги в един боклук, а нас после два дни ни закараха в Сливен и ни затвориха в затвора, оковани в синджири. . . .
Тежко бяхме оковани тук! Ръцете ни бяха в железни клапи, а вратовете ни – в железни халки и всичките халки от вратовете на всинца ни бяха нанизани на един синджир, едина край на който беше забит в зида, а другият му край обтягаха и го закачаха през другия зид вън. Тъй нанизани на този синджир за халките на вратовете ни и с оковани ръце, ноще ни турваха и томруци на краката.“  ( Томрукът представлява – два дълги диреци, сложени един върху други с изрязани две дупки в тях, дето се срещат. Вдига се едина дирек, турват се двата крака поотделно в изрязаните места и се турва горния дирек върху краката тъй, щото да доди изрязаната му полудупка върху длабовете на долния дирек и краката остават заключени. Двата дирека се приклапят добре и се заключват с кофар на краищата си, да не може да ги стига затворникът.)
Въпреки условията, при които е поставен, Филип Тотю не се отказва от мисълта за бягство и споделя със съкилийниците си, че ще търси начин да избяга.При едно посещение в тоалетната той намира там едно желязо и го скрива. Между тях обаче имало един грък на име Пантели, който предупредил пазачите, че Тотю иска да избяга. Като разбрали това затворниците решили да се отърват от предателя, ето как описва това войводата:
„Една нощ тъй като седяхме и се разговаряхме, решихме да заплатим на гърка и затова го повикахме при нас да ни прави цигари, понеже него не вържеха при нас на синджира и не беше окован, а свободен. Той дойде седна при нас и почна да ни прави цигари. Наговорката ни беше, че когато ще почнем да го отупвами, всяки от нас ще почне да пей, та ако почне да вика, да не се чува. Докато той се занимаваше да прави цигари, ний почнахме да пеем следующата турска песен „На туй дере шумоленето колко приятно ми иде“ Гръкът докато пригласяше и той на тази наша песен, аз и малкият Колю сполучихме да го сграбим за гушата, а Костадин Джиналията и Неделчо го натиснаха по корема и следвахме да пеем песента, докато гръкът се отпусне и се потаи духа му. Той издъхна в ръцете ни и тогаз престанахме да пеем.“
Въпреки подозренията на власта, затворниците начело с Филип Тотя не се отказват от бягството и в крайна сметка успяват. Ето разказа на Филип Тотю:
„Като останахме без издайника, крояхме вече ден и нощ за бягане. Портата на нашата гробница имаше две врати, които са затваряха на едно дебело и яко дърво, което стоеше на средата им, кога се влизаше, а другата стоеше винаги затворена, защото беше закована с два яки и големи пирони в дебелото дърво. Аз турих око на тези пирони и всеки ден ги разклащах и ги мажех с масло от кандилото, което ни светеше нощя и правеше затвора ни на същински голям гроб от живи хора. Нищо друго не държеше тази врата. На вратата имаше резе, с което зарезяваха на другата врата и заключваха двете с кофар. Вън пред тези порти пазеха денонощно двама души караул, въоръжени, едина войник, а другият заптия.След няколко дни видях, че пироните се разслабиха и се извадиха. Аз ги турих пак на мястото им и ги попритиснах. . . Мръкна се. Минутата на страшната борба за живот или смърт наближаваше. Най-първо строшихме томрука на краката си и успяхме да отворим железните клапи от ръцете на малкия Коля, а той след това помага нам и можахме да махнем всички клапите от ръцете си. Най-после сполучихме да откопчим и халките от вратовете си и ги оставихме да висят на синджира. Всичко това извършихме с онова малко желязо, което намерих в нужника. И досега подозирам и ми се иска да вярвам, че Георги, братът на Хаджи Димитра Асенов, беше турил това желязо в нужника. Както и да е, но това желязо стана нашият спасител в другарство с дървеното масло от кандилото на гробницата ни. Останаха по нас прангите само по краката ни, на които малкото наше освободителче- желязо, не можеше нищо да стори. Аз веднага дадох идеята всеки да си върже прангите на пояса, като ги обвие да не дрънкат. Казано и свършено. Прангите, тъй да речем, се опаковаха на краката и на кръста на всеки го и никакъв звук не издаваха. Другарите ми още не знаеха нищо и се чудеха през къде ще се бяга, защото над нас беше казармата, в която спяха войници, а пред нас зад портата караул. Тогаз им казах през къде ще бягаме и наредих малкият Колю да хване жандармина, а пък аз войника. Наближаваше полунощ Ослушах се, тихо. Минутата дойде. Полека извадих пироните и отведнъж отворих вратата, сграбих пушката на войника и го прободох с щика, а малкият Колю удари жандармина с едно дърво в главата, която се размаза, без глас паднаха, скочихме върху им и ги заминахме като вихри, защото минутите бяха скъпи за живота ни. Бързо налетяхме пътната порта, в която имаше малка изрязана порта. Тук имаше втори караул от един войник и тъй скоро преминахме през него като нощни духове, щото той не можа да успей да употреби оръжието си, понеже беше седнал и, вижда се, беше задремал. Той ни усети и изгърмя подире ни, но ний бяхме вече на улицата и хвръкнахме!“